Милата ми скръбна Джони Митчъл

•07.01.2012 • Вашият коментар

Bows and flows of angel hair and ice cream castles in the air
And feather canyons everywhere, i’ve looked at cloud that way.
But now they only block the sun, they rain and snow on everyone.
So many things i would have done but clouds got in my way.

I’ve looked at clouds from both sides now,
From up and down, and still somehow
It’s cloud illusions i recall.
I really don’t know clouds at all.

Moons and junes and ferris wheels, the dizzy dancing way you feel
As every fairy tale comes real; i’ve looked at love that way.
But now it’s just another show. you leave ’em laughing when you go
And if you care, don’t let them know, don’t give yourself away.

I’ve looked at love from both sides now,
From give and take, and still somehow
It’s love’s illusions i recall.
I really don’t know love at all.

Tears and fears and feeling proud to say „i love you“ right out loud,
Dreams and schemes and circus crowds, i’ve looked at life that way.
But now old friends are acting strange, they shake their heads, they say
I’ve changed.
Something’s lost but something’s gained in living every day.

I’ve looked at life from both sides now,
From win and lose, and still somehow
It’s life’s illusions i recall.
I really don’t know life at all.

Най-близкото до лудост

•31.01.2011 • Вашият коментар

Снежинките затрупаха сърцето ми

•19.12.2010 • Вашият коментар

 

МОРЕТО

от Христо Фотев

Тихо –

както вали.

Тихо –

както боли.

Тихо.

Тихо.

Тихо –

снежинките засипаха сърцето ми.

Сърцето ми, по-пусто от градините

на София, напълно изоставени

от скитници, мечтатели и влюбени

(Умираше засипано сърцето ми.)

И моята носталгия единствено

ме стопляше със детските си хълбоци

и викаше насреща ми: приятелю,

не вярвай, че морето е измислица.

Морето съществува – и достатъчна

е вярата ти в някакво приятелство,

за да израсне бавно пред очите ти.

Морето се изправи пред очите ми.

Водата му със гъвкаво движение

се чупеше в кристалите на пясъка.

Дълбоко утаени, цветовете му

очакваха нетърпеливо слънцето.

Изнемощели лягаха делфините

в прегръдките на хладните течения

и сенките им падаха стремително

над рибите… И рибите се плашеха.

И рибите живееха… И някъде

из дъното – сарматско – на душата ми

изплуваха най-смътните ми спомени…

…Хрилете ми изгаряха от въздуха.

И перките ми блъскаха дърветата.

И люспите ми падаха по пясъка

хилядолетия преди сълзите ми…

О, рибите живееха… Не бързайте.

Не тръгвайте по стъпките ни в пясъка.

По стъпките ни към небето – нашата

съдба на ужасени победители…

Не знаете вий колко е мъчително

и колко е опасно – да се връщате

отново към морето си – потресени,

че в себе си морето не намирате.

Морето ни (О, загубо) във себе си

ний първо го убиваме… Не бързайте,

лъчисти вий – нежни, да излизате.

Не знаете вий – откъде ще знаете

жестоката ни нужда да обичаме…

И колко ни е трудно да обичаме

не знаете вий… Мисля си понякога,

че любовта е чувство към морето ни –

бездънното, най-синьото, безкрайното,

в което ний преди сме съществували.

Навярно ни е било много хубаво,

когато непрекъснато сме плували.

И затова след всички перипетии,

които сме преминали – единствено

любовното ни чувство е останало –

ний винаги се влюбваме в някого.

Обичаме ли – носиме телата си

с космическата лекота на рибите.

И откъде е странното мълчание

на влюбените? Откъде е странната

и хармонична пластика – над думите?

(Над думите с които ний отчаяно,

заместихме езика на очите си…)

…Как искаме ний вечно да обичаме,

но толкова е трудно да обичаме –

до края да се радваме на себе си.

Аз няма да говоря за казармите,

парадите, казармите, убийствата –

ще премълча военното безумие,

защото ще умра от отвращение.

Аз ще възпея святото мълчание

на влюбените… Скока им над Думите.

Езика на телата – и в очите им.

Дълбокото им сродство със делфините.

Морето се отдръпна пред очите ми.

На дъното му се усмихва лятото.

Случайното докосване на хората

отекваше дълбоко във сърцето ми.

А хората се качваха в трамваите

и влизаха – разменяха си поздрави.

Отърваха с усмивки от косите си,

лицата си, ръцете си, палтата си,

безпомощните люспи на снежинките…

И светеха за Някого очите им.

И светеха за Някого лицата им.

И светеха за Някого ръцете им

тихо –

както вали.

Тихо.

Тихо.

Тихо.

Другата аз

•04.12.2010 • Вашият коментар

Преводът на думите от Петър Тушков

•12.11.2010 • 2 коментара

Очевидното с истинските му имена — това най не го умея.

Дъждът прави страхотни снимки, винаги с някоя подробност, която няма как да уловиш, ако
не се доверяваш на момента. Дъждът има желания. Контурите им са мимолетни призраци,
влезли в кадър до непознати хора.

Малката част от историята е достатъчна. Никога няма да науча кое прави чертите на улицата
толкова красиви. А малките неточности са преднамерени, за да ми покаже времето как
сверява стрелките на часовника със своите изящни пръсти.

Пролетта и есента се побират в дъха, който поемам, когато затворя очи.

Стихотворението, което беше заменило планината от Уолъс Стивънс

•16.08.2010 • 2 коментара

Там беше, дума подир дума,

стихотворението, което беше заменило планината.

Той дишаше от въздуха му

даже и когато книгата лежеше в прах на неговата маса.

И му напомняше това, как бе поискал

да се отправи в своя собствена посока,

как пренареждаше той боровете

и прескачаше скали, пробил си път през облаците,

за да открие истинската гледка,

там, където той изцяло да е цялостност необяснима:

точната скала, където той със своята неточност

би могъл да си разкрие гледката сред очертанията нейни,

там, където да лежи, и с поглед към морето

да узнае своя необикновен самотен дом.

Лили Иванова – „Реквием“

•13.08.2010 • Вашият коментар

Само една тъжна песен

•12.08.2010 • Вашият коментар

автопортрет с чуждо тяло, прескачащо парапет от иво рафаилов

•01.08.2010 • Вашият коментар

между ехото на брега

и затворите от небето

неловко като врабче

непредсказуемо

като отскубната от бурята

шапка

фигура на надеждата

фигура и на поздрава


Безименно от Елин Рахнев

•03.07.2010 • Вашият коментар

. . .

Рецитирам очите ти – небето е разтегливо понятие,
вените ми пукат, сред странна смесица
от Малс Дейвис и екзалтирани трамваи,
глаголите дращят черепа ми… човъркат го,
луната хълца,
и аз все ти повтарям, че съм жаба,
футболист, Гарсия Лорка,
че си падам по улични лампи,
че ще се напия до прераждане.

И се давя в устните ти – най-щастливият самоубиец,
и дъждът е само дъжд, само дъжд…
и забравям майка си, баща си, другите…
замлъквам, свечерявам се –
безименно, безмозъчно щастлив.